Вчера беше толкова отдавна,

утре ще е толкова далече.

На днес в капана ще остана,

за мене няма време вече.

Увeхнали цветя във тъжна ваза,

докосват прашните стъкла.

Дъждът флиртува със перваза,

завесите танцуват в тишина.

И всичко е безкрайно сиво,

прозорци много, пълни с празнота.

Зад колко ли от тях очакват,

дъждът да спре, да бъде светлина?

Отдавна, а сякаш беше вчера,

прашен спомен, ала как боли.

Днес танцувам за последно,

от утре няма да вали.