Вчера беше толкова отдавна,
утре ще е толкова далече.
На днес в капана ще остана,
за мене няма време вече.
Увeхнали цветя във тъжна ваза,
докосват прашните стъкла.
Дъждът флиртува със перваза,
завесите танцуват в тишина.
И всичко е безкрайно сиво,
прозорци много, пълни с празнота.
Зад колко ли от тях очакват,
дъждът да спре, да бъде светлина?
Отдавна, а сякаш беше вчера,
прашен спомен, ала как боли.
Днес танцувам за последно,
от утре няма да вали.

